В българската географска и хидроложка литература като влажни зони се разглеждат езерата, блатата и изкуствените водоеми (язовирите). Водещ фактор при тяхното групиране и класифициране е генезисът им. В зависимост от произхода си езерата се поделят на естествени и изкуствени. Естествените се делят на крайморски, крайречни, ледникови, тектонски, карстови, свлачищни (География на България, 1961, 1982, 1997, 2002; Хидрология на България, 1961 и др.). Често при определянето на таксоните се преплитат генетичните характеристики на влажните зони и тяхното географско местоположение.
Изкуствените влажни зони се подразделят на създадени от човека (язовирите) и възникнали при определени стопански дейности (кариерни езера при открит добив на суровини, мелиоративни мероприятия и др.).
В приетия през 1995 г. Национален план за действие по консервация на най-значимите влажни зони в България се обособяват в четири района, като водещ фактор е тяхното географско местоположение. Избирането на географското положение на влажните зони като базис за тяхното класифициране е по-правилно, тъй като е много трудно една влажна зона да се обособи само като карстова или възникнала само под влиянието на дадена река или море. В много от случаите е трудно да се отчлени дори водещата група от фактори. Влажните зони в България са резултат от сложното развитие и проява на различни природни процеси. Типичен пример в това отношение е най-известната българска влажна зона Сребърна. От една страна, нейното възникване е под влияние на р. Дунав, от втора, особено в палеогеографски аспект – на реките Сребърска и Кълнежа, от трета – на карстовите извори в дъното на самото езеро и в района около него. Трудно е да се определи кое влияние е доминиращото. Определянето на езерото като крайречно и р. Дунав като водеща за формирането и функционирането на влажната зона следва да се преразгледа. Показателен в това отношение е десетгодишният период от време (1985-95г.) без приток на дунавски води в езерото. При такава обстановка би следвало езерото да пресъхне в рамките на 2-3 години. Обилното карстово подхранване запази езерото до започването и осъществяването на природорегулационните и придоконсервационните дейности в района.
При класифицирането на влажните зони много полезно е да се изхожда от определението, записано в Рамсарската конвенция (1971). Според този документ влажните зони са територии, заети от езера, блата, тресавища, торфища и мочурища, които са естествени или изкуствени, постоянно или временно покрити с вода в статичен вид. Влажните зони могат да са сладководни, солени или бракични, включвайки и морски води, като дълбочината на ниските вълни не надвишава шест метра. Според текста на конвенцията като влажни зони могат да се разглеждат крайречните и крайморските зони, съседни на влажните зони, както и заливаните острови. В най-общ смисъл влажните зони са области на среща между водата и сушата.

Специфичен модел за класифициране на влажните зони, подходящ и за България, предлага R. Wetzel (2001). На високо класификационно ниво в теоретичен аспект влажните зони се поделят на: – Морски – територии, където няма въздействие на речни заливания (скалисти брегове, лагуни, коралови рифове). Морскияй тип включва влажни зони, свързани с бреговата линия. Тази среда е експозирана към открития океан и е под силното въздействие на океански морски вълни, отличава се и с висока соленост - над 30 ‰. Най-важният фактор е въздействието на приливните вълни върху хабитатите и формирането на режим на заливане.
– Естуарни – местата на свързване между реките и моретата (делти на реки, блата и тресавища в делтите и разливите). Влажните зони в естуарната система се асоциират едновременно с естуарните и морските системи. Естуарните системи са отворени към океана или морето, но основният тип седиментация е от реките. Морската вода се разрежда от води, идващи от сушата и солеността е по-ниска, отколкото на морските системи. Естуарните системи са под въздействие на океанските и морски приливи, но на по-ниско ниво.
– Езерни – зони с постоянни водни маси (влажни зони, свързвани с езерата). Те обикновено са локализирани в топографски депресии или в преградени речни долини. Тези системи включват постоянно овлажнени езера и резервоари, прекъснати езера и приливни езера. Езерните влажни зони основно съдържат широка област от дълбоки води и са под въздействието на вълновата активност. При речните системи солеността е под 0,5 ‰.
– Речни – земи, периодично под въздействието на речни заливания (влажни зони по поречието на реки и потоци). Речните системи съдържат влажни зони и канали с дълбоководни хабитати. Водата е главно от заливания в тези системи по дължината на основните канали. Водите са сладководни и солеността им не надхвърля 0,5 ‰.
– Блатисти – влажни зони с повече или по-малко количество постоянни води (блата, мочурища и тресавища). Влажните зони в блатистите системи са доминирани от дървета, храсти, мъхове, лишеи. Тези хабитати не са под въздействие на водни приливи. Блатистите системи включват изкуствени басейни, блата, тресавища, мочурища и влажни ливади. Влажните зони в системата са под частично въздействие на движението на вятъра и водата. – Изкуствени – влажни зони, създадени или основно модифицирани от човека (язовири, рибарници, солници, изкопни ями и др.).

Според критериите за класифициране на R. Wetzel (2001) влажните зони в Лудогорско-Добруджанския район се поделят на: 1. Морски тип – черноморското крайбрежие с прилежащата си брегова ивица и шелфова зона се определя като специфична влажна зона. В разглежданата територия се включва бреговата ивица от нос Сиврибурун на българо-румънската граница до вододела на Франгенското плато между водосборите на Провадийска река и р. Батова и Краневска река. Характеризира се с разнообразни ландшафти - плажни ивици, периодично заливани с морски води, клифови брегове на платовидните заравнености, речни устия.

2. Езерен тип – включва разнообразни по големина и произход езерни басейни. Първата група са по Черноморието – Дуранкулашко ез., Шабленско-Езерецко ез. и др. Втората група езера са по дунавското крайбрежие – Сребърна, Малък Преславец.

3. Блатен тип – разположени са главно по дунавското крайбрежие и се определят като краен стадий на развитие на езерните басейни – Гарванско блато, Машкирево блато, Долноряховско и Пожаревско блато. Изключение прави само Сухото блато при с. Ген. Колево (Добричко), което може да се класифицира и като влажна ливада.

4. Речен тип – включва речните долини на реките Батова, Краневска и Болата, вливащи се в Черно море; Гяурджик, Малък Чаирлък и др., вливащи се в р. Дунав. Към този тип също се включат реките с непостоянен отток – Суха река, Царацар, Сенковец, Канагьол. При пълноводие те наводняват обширни територии с тревни формации, формирайки влажни ливади. Самото дунавско крайбрежие може да се обособи като отделна подсистема в системата на речните влажни зони, в която да се включат дунавските острови, тъй като те са подложени на прякото въздействие на речните води. Специфична влажна зона представляват лонгозните гори в устието на р. Батова, определяни в някои от класификациите като горски тип влажна зона.

5. Изкуствени влажни зони: