... И настъпи тишина...
Среща с безвремието... Със студа и с тъмнината...
Но каква по-прекрасна тишина! Каква по-приказна гледка от тази, която изпълва зениците ми с възхищение и с възбуда!
– Насам! – чувам отдалечаващия се глас на моите приятели, но аз стоя смразена от картината, неописуема с думи на поет, необрисувана с щрихи на художник... Неоценена от никого така, както я оценявах аз...
Фееричният облик на Съевата дупка!
И влагата под босите ми нозе не възспира трепетното ми желание да се слея с тази феерия... И хладният въздух, смразил върховете на пръстите ми, не успява да вледени тяхната сетивност – с всяко докосване на голите образувания кръвта пулсира в челото ми и аз затварям за миг очи... И дори глухият тътен, размиващ виковете покрай мен, допринася за възбудата в гърдите ми! ...И аз стоя безмълвна пред плетеницата от сталактити, сталактони и сталагмити, изградили фасада на природно сдание, каквото не бях виждала досега; подземно царство, непобираемо в голословите , напиращи на върха устните ми...
... Затоваа оставам безмълвна...
– Идваш ли? – гласовете отшумяват, сякаш не идват от този свят, а пещерната паст ги поглъща един по един и ги отблъсква от мен... И аз трябваше да остана там, при нея, да я събирам в очите си, в мислите си, да галя сталактонните образувания с меките си длани...
...А влажните ми нозе ставаха все по-безжизнени...
И разтварям ръце, в лицето ми плисват лъчи от щастие, около мен всяка фигура се превръща в самодива – роши с мокри шепи косите ми, шепне ми с леден дъх... Толкова са много и са тъй красиви – всеки сталагмит е нимфа, пръскаща ме с дивната си омая...
– Къде си?...
Всеки сталактит е нощна птица, разперила криле над мен, закриляща ме...
А сталактоните изграждат чудна арка на приказното и Божественото! И всичко се слива в плетеница от силуети и фигури, които с цяло гърло искам да възпея, които искам да побера в стих, неписан досега! И колко по-магичен можеш да си ти, свят на пещерите?!? Как са събрани в теб хиляди години, как бавно, в продължение на столетия си градил тези форми, които ние, хората, можем да разрушим само за секунди...
– Сбогом – шепна аз и нозете ми безчувствени ме сриват върху влажната студена повърхност...
... Но аз не съжалявам и за миг, че не ви последвах, приятели! Някой от вас чу ли песента на тъмнината? Някой от вас забеляза ли мистичните природни скулптури, заобикалящи нас – нищожните човешки създания... Някой докосна ли се до света, в който аз попаднах сякаш внезапно... ... А беше тъй красиво...
Аз видях! ... Аз чух!... Аз бях!...
И дланите ми плъзват се по арката... Очите съзерцават още нимфите... А думите възпяват те, велика пещера!... И колко са прекрасни тези мигове!
Среща с безвремието... Със студа и с тъмнината...
...И настъпи тишина...