Мадагаскар беше моята детска мечта. С годините научавах все повече за този остров и един ден мечтата ми стана реалност. Оказа се, че единствено френските авиолинии летят до бившата колония, а визата се урежда на място, стига да стигнеш дотам.

Нощният преход от летището на столицата Антананариву, наричана от местните хора просто Тана, до нескъпия хотел, в който трябваше да се настаня, очерта една доста тъжна картина. По улиците се виждаха налягали хора, завили се с нещо леко - все пак през февруари там е лято. Сутринта още в 5 часа улиците да града започнаха да оживяват и краткият ни сън приключи. Разбира се, любопитството надделя и веднага тръгнахме на утринна разходка. Да спомена, че бяхме заедно с моя приятел и колега-географ от Петербургския университет в Русия Григорий Исаченко. С него бяхме решили, че си струва да посетим някои от националните паркове и резервати в Мадагаскар и да се запознаем лично с уникалния природен свят на четвъртия по големина остров в света, който има площ почти 590 хил. км².

Още през XIV в. на острова е била образувана държавата Имерина, а за откривател на острова (1500 г.) се счита португалският мореплавател Диего Диас. През 1896 г. островът е обявен за колония на Франция, а на 26 юни 1960 г. е провъзгласена независимостта на Малгашката република.


Първият ден започна с малка разходка из центъра на столицата, по време на която опитахме местни плодове – манго, папая и особено вкусното личи, приличащо на големи череши с ръбеста леко бодлива тъмночервена повърхност. След като обелиш кората, се появява воднистобелият плод, който е особено вкусен и ненапразно тук се счита за едно от най-големите лакомства както за малки, така и за големи.


След обяд вече бързахме с наетия джип към първата ни среща с природата на острова – парка „Перине“, разположен на изток – там, където са запазени влажните тропични гори на острова, оцелели от иначе доста хищническото отношение към тях. По пътя наблюдавахме терасирани хълмове, върху които се отглежда основната земеделска култура – оризът.


Именно малгашите (местните хора) са на едно от първите места в света по консумация на ориз на човек от населението. А то вече превишава 17 млн. души. Тук се срещат представители на всички раси и производните от тях, а това е довело до оформянето на един народ от усмихнати хора, добре сложени и винаги готови да помогнат. Общо се наброяват 18 етнически групи и се говорят над 30 диалекта. Наш водач в тази част от страната е Фану, приятен мургав млад човек на 24 години, но вече баща на 3 деца. Той с желание дава всякаква информация в отговор на всестранните ни въпроси.

Още с влизането в защитената територия „Перине“ пред нас се изправя един от символите на мадагаскарската природа – равеналата, или Дървото на пътешественика. Наричат го така, тъй като по време на опознаването на острова хората често оставали без вода и я намирали в основата на неговите листа. След преваряване с нея можете да утолите жаждата си. Стеблото на дървото наподобява това на палма, а листата са дълги над 4-5 м. По-едрите екземпляри достигат до 25 м височина. Но тук ни доведоха други представители на островната природа – лемурите. Тези полумаймуни са невероятно интересни животни и заради тях често наричат Мадагаскар „Острова на лемурите“.

В парка „Перине“ се среща най-едрият представител от общо 21 вида лемури, открити досега на острова. Нарича се индри и за да се срещнете с него, трябва да побродите с местния водач няколко часа. Гласът на индри наподобява плача на малко дете. На височина достига 70 – 80 см, като челото, кръстът, гърдите и хълбокът му са бели, а останалите части черни и сивокафяви. Много е ловък, скача от дърво на дърво. Хората опитомяват индри и го използват дори като ловно куче. Индри живеят на стада, като животът им преминава предимно по клоните на високите дървета. Ако си въоръжен с добър бинокъл и фототехника, може да ти се отдаде да запечаташ за спомен срещата си с тях. А през нощта с помощта на силен фенер можеш да надникнеш с света на хамелеоните, жабите, насекомите, малките лемури и редица нощно активни животни.

Да ходиш по едва забележимите пътеки в сумрака на тропичната гора е наистина приятно и интересно. Ароматите, които се носят във въздуха са специфични, а растителните видове се сменят един след друг: див джинджифил и ванилия, палма панданус, орхидеи и камелии, аспарагуси, дървовидна папрат, а в малките блата и бавно течащи води – красиви водни лилии. Само орхидеите на острова са повече от 1000 вида. На една от пътеките открих шишарка, висока повече от 30 см. Но чудесата все още предстояха. Чисто професионално бих отбелязъл, че изследването на природата на Мадагаскар още продължава, тъй като видовият състав на растенията и животните е невероятно голям, а някои райони са трудно достъпни и трудно проходими.

Мадагаскар е пример на биогеографски парадокс. В геоложко отношение островът е свързан с Африка, но що се отнася за растителния и животинския свят, той е по-близък до Южна Азия и Австралия. При откриването на острова от европейците вечнозелените гори покривали много по-големи територии. В наши дни са оцелели едва около 14-15 % от естествените първични гори на острова, а заедно с тях и един свят на ендемични, редки растения и животни, които не се срещат никъде другаде по света. В Мадагаскар липсват едри хищници, маймуни и отровни змии. Страната е известна с производството си на ванилия (над 70 % от световния добив) и на растителния екстракт иланг-иланг, влизащ в състава на най-известните френски парфюми. Сред характерните земеделски култури се включват още царевица, захарна тръстика, маниока, фъстъци, подправката карамфил, кафе, тютюн и др.

Два дни по-късно поемаме обратно към столицата и надвечер се любуваме на красивия залез над Тана. В града вече живеят над 1 млн. души, кварталите са много и между тях, непосредствено до самите къщи, са пръснати многобройни ниви с ориз. Някои от кварталите са за по-богатите и заможни хора, но в повечето от тях условията за живот граничат с мизерията.


На следващия ден самолетът ни носи към западното крайбрежие – град Мурундава. Прелитаме над веригите на древния вулкански масив Анкаратра. Тук има високи върхове и зъбери, но най-високата точка на острова е в масивът Царатанана на север и носи не по-малко звучното име Мурумукутру (2876 м н. в.).

Постепенно под нас се появяват саваните на Мадагаскар. Някъде там долу се мяркат огромните дървета баобаби – те са една от причините, довела ни дотук.


Има 7 вида и всички те се срещат само на едно място от острова. Един от гигантските видове е наричан от местното население „дървото с главата надолу“. Според преданието баобабът се провинил пред бога и бил наказан да расте обратно, със забита глава в земята. Затова и при силните летни урагани някои от тези гиганти падат повалени на земята и затрудняват придвижването по местните пътища.


Вечерта се къпем във водите на широкия над 400 км Мозамбикски проток, отделящ острова от континента Африка. Някога, толкова някога, че дори и скалите не помнят кога, островът се е отделил от големия стар континент Гондвана и сякаш заседнал във водите на Индийския океан като кораб, недоплувал до далечни брегове. Според някои учени островът е отломка от друг митичен континент, наречен Лемурия.

На западния бряг край Мурундава французите се опитали да направят престижен морски курорт, но „забравили“ за специфичния и своенравен климат на острова.


През южното лято понякога връхлитат урагани със страшна сила и помитат по пътя си дървета, животни, хора и сгради. Така станало и тук и днес част от красивите хотели и бунгала са „потънали“ в пясъчния бряг и са се превърнали в бъдещи археологически паметници.

В отделните части на острова климатът е доста различен, но е разновидност на тропичния с два сезона – горещ и влажен от октомври до април и по-хладен и сух от май до септември. Най-„студеният“ месец тук е юли с температури 12–250С, а „най-топлият“ – декември с температури 20–280С. Реките в западната част на острова са по-дълги, но по-маловодни, а в източната - къси, но пълноводни. Една от големите западни реки носи името София ...

Пристигнахме в западните територии на страната с желанието да посетим едно от най-интересните природни кътчета не само на острова, но според мен и на Земята – т. нар. „Алея на баобабите“.


В мига в който я видях, разбрах, че си е струвало да прелетя 7-8 хил. км от България, за да премина под короните на импозантните баобаби. Короните им се издигаха високо в небесата, а мощните им корени се бяха впили в червената земя. По стеблата се виждат следи от големи „рани“, нанесени от местните обитатели. В недалечното минало, когато водата през сухия сезон намалявала, хората издълбавали в дърветата малки дупки, в дъното на които се процеждала вода от порестата дървесина и с нея утолявали жаждата си.

По това време на годината повечето баобаби цъфтяха с красиви жълто-червени цветове. По-късно от тях се развиват 10–15 сантиметрови кафяви, твърди, но с обвивка като кадифе плодове, в чиято сърцевина се образува прах, подобен на какао. Местните жители разбъркват тази суровина с вода и захар и получават вкусна напитка.

Недалече от алеята на баобабите посетихме друг интересен резерват – „Киринди“. Тук на малките открити поляни и по камъните се препичаха стотици едри гущери, покрити с броня от шипове. Наблизо се извисяваха различни по размери и форми термитници. В по-гъстите участъци на гората се криеха лемури, чиито викове огласяха короните на най-високите дървета. С помощта на международни природозащитни организации в резервата е създаден научен център за изследване феномените на мадагаскарската природа.

По пътя на няколко места се виждаха причудливи постройки, украсени отвън, отвътре запълнени с камъни, а над тях се извисяваха рога от разпространеното тук гърбато говедо зебу. Оказаха се гробници на покойници. Може и да ви се вижда удивително, но малгашите не погребват своите мъртъвци със сълзи, а с радост и песен. След като почине човек, те се събират, свирят на различни инструменти и пеят весели песни. Но това е първото погребение, а тук на покойника се полага и второ, по-тържествено, наричано „фамадихана“. То е за окончателна раздяла на близките с покойника и е още по-шумно и по-весело. Дори се счита за чест да си поканен на тяхното „тържество“.

По червения и прашен път нашият джип се движи бавно и внимателно, задминавайки с усилие десетките каруци, впрегнати със зебу и пълни със шумното домочадие на връщащите се от работа родители.


Заговаряме някои от тях. Те говорят приличен френски, а колкото до малгашкият, той не е сред най-лесните за научаване езици. Малките деца с любопитство ни заобикалят и скоро разбираме, че биха искали да получат за подарък молив или химикалка, а не бонбони. Това вече ми беше известно и затова извадих куп химикалки с надписи на непонятния за тях български език. Повечето от децата посещават училища, организирани от правителството, благотворителна или религиозна фондация – такива тук не липсват.


Следваща точка от нашия маршрут бе големият южен морски град Тулеар. Дотам полетяхме с малък самолет, запълнен със всевъзможни вързопи, кошници, мебели, които разтовариха на „извънаредна“ междинна спирка от полета. Селцето имаше звучното кулинарно име Манджа, а пистата беше едно обширно поле в саваната с няколко забити със знаменца колчета. Кацането и излитането от нея си беше истинска тренировка за космически полет. Все пак стигнахме заветния Тулеар. Веднага се отправихме към брега, хем да се разхладим, хем да посетим известния местен пазар на „морски чудеса“ – всевъзможни раковини във всички цветове на дъгата, ракообразни, хрущяли и гръбнаци на акули, морски таралежи и звезди и какво ли още не.


Натоварихме раниците си с поредната доза „природно богатство“ от острова и поехме по очакващите ни 1500 км маршрут във вътрешността на страната, обратно към Тана.

За начало попаднахме в кактусова гора, макар родината на тези растения да е зад Атлантическия океан. Но мореплавателите отдавна са “объркали“ географията на растенията. Например в Мадагаскар се срещат много гори от бързо растящия австралийски евкалипт, чиято дървесина се използва за приготвянето на дървени въглища. Те се продават на много места край пътя и с тях малгашите приготвят вкусните си ястия от ориз със зеленчуци, ориз с батати, ориз с манго, ориз с листа от маниока, ориз с месо от зебу и въобще ориз с нещо – ориз за закуска, за обяд, за вечеря; ориз за първо, за второ и за десерт…Може и малко да ти дойде в повече, но един географ трябва да има волята да се справя с „кулинарната география“ на народите.

Навлизайки навътре към планинската верига Исало, се преминава през различни по изглед савани с баобаби, с палми, с термитници. Дори с моя приятел Григорий поставихме на нашата карта петно с очертана „термитна савана“ – толкова много бяха термитниците, пръснати из ниските и високи треви на безкрайните савани.

Покрай пътя, който в първите 100 км е асфалтов, се продават плодове от местното земеделие: най-вече манго, дини и пъпеши, но по вкус далеч от харманлииските им събратя в нашата Тракия. Продават се и различни съдове, панери, чанти, сандали, изработени от лико, добивано от палмата рафия, както и детски дървени и тенекиени колички, изработени от отпадъчни материали. Фигурките от дърво се считат за класически местен сувенир.

На едно място спряхме край неголяма кокетна църква, за да се запознаем отблизо с най-малкия вид баобаб, наречен заза. Той прилича на нашенска круша или слива, но…. е най-малкият баобаб сред останалите представители на семейството.


Националният парк „Исало“ е феерия от скални природни феномени. Причудливите форми на скалите напомнят на Белоградчишки скали. Тук се намира и една импозантна скала, наречена Кралицата на Мадагаскар, друга носи името Гущера, трета Черепа, четвърта – Устата на крокодила, и т.н.


След два-три часа път между скалите на резервата изненадващо попаднахме в един малък оазис с природно издълбана в скалите вана. С удоволствие се изкъпахме в синьозелените води под сянката на непознати палми.

На изхода на дълбоко всечен каньон ни чакаше една от най-приятните срещи с лемурите ката. Големи като едри котки, с двуцветна пръстеновидна украса на дългата почти метър опашка, с огромните любопитни очи и невероятна подвижност те бързо стават любимци на редките пътешественици, добрали се до техния свят.


Ако им подадеш плод от манго, настава невероятна врява и плодът преминава бързо от лапа в лапа, докато твърдата му костилка профучи, изхвърлена покрай главата ти. Не ни се разделяше с тези мили същества, не случайно станали символ на островната природа. Тук разгледахме и един уникален миниатюрен представител на дърветата от рода Pachipodium, който бе заел достойно място сред света на змиите и гущерите, често пресичащи пътя ни.


В град Амбалавао попаднахме в малка фабрика, в която се произвежда особен вид пергаментна хартия, наречена антаймуру. Тя се добива от дървото авуха. Суровината се стрива във вид на брашно и след това след кратка ръчна водно-химична обработка се оставя разстлана да изсъхне под лъчите на парещото слънце. Скоро ръчно изработената хартия става готова за писане, за увиване, за изработване на сувенири.

След нощувка в град Фианаранцуа се отправихме към един от най-новите национални паркове – „Раномафана“. По пътя се отбихме да погледаме как местните ковачи по най-примитивен начин изготвят различни сечива. Напредването към парка обаче се оказа затруднено от пропадането на пътя вследствие на обилните валежи - нещо обичайно по тези места на изток. Това е наложило в местните села да бъде създадена специална служба, която отговаря за бързото поправяне на единствения път по тези места, водещ към Индийския океан на изток.

В „Раномафана“ продължиха срещите ни с необичайната мадагаскарска природа. Умелият ни водач със звучното име Радзунах Рацифандрихаманана, който по обясними причини прекръстих на Радо, показваше растения и животни, срещащи се само на острова – жаби, паяци, хамелеони, гущери, лемури.


Рано сутринта край местен водопад имахме среща с представител на кафявите лемури – той се беше разположил във короната на зелената дървовидна папрат и твърде лениво поклащаше глава. По-късно през деня наблюдавахме стадо от лемура сифаки. Може би тук е мястото да спомена, че всеки вид лемур е достоен за нашето внимание.

Например лори е твърде непохватен и му липсва характерната за лемурите опашка. Маки пък е много подвижен, с лисича глава и лисичи поглед и дълга опашка. Миниатюрният ай-ай, който се бои от светлината, може спокойно да се побере във вътрешността на една чаша. На това малко известно животинче прочутият изследовател и защитник на африканската природа Джералд Даръл е посветил цяла книга.

Но особено паметна беше срещата ни с един от малкото хищници на острова – фосата. Това животно, голямо колкото малко куче, с къси крака, но с много характерна ивичеста окраска на гърба и изострена лисича муцунка и ръждивочервена глава, живее навътре в тропичните гори и срещите с него са редки. Местните хора обаче са отгледали няколко останали сирачета малки фоси и вечер преди залез слънце са ги приучили да идват на определено място, където им носят вкусни късове месо. Ние бяхме навреме за срещата с фосите. Повече от час ги наблюдавах и им посветих 2-3 фотоленти.


В селцето носещо същото име като парка, има малък музей. Знаех предварително за него и не пропуснах шанса да го посетя. Тук се съхраняват кости и яйце от легендарната за Мадагаскар огромна птица Епиорнис. Вероятно за нея се отнася поучителната история, разказана в „Хиляда и една нощ“: Синдбад морякът заедно със своите спътници попаднали на голям остров, на който открили огромно яйце. Както и да ги уговарял Синдбад, моряците не го послушали, разбили яйцето и убили птичето в него. Птицата-майка видяла какво се случило, сграбчила в ноктите си огромен камък и го хвърлила върху кораба, който потънал.

Вероятно в легендата има и истина, тъй като европейските моряци, които плавали покрай острова, виждали в ръцете на местните хора големи яйца. Те достигали дължина до 30-40 см и били широки 20-25 см. А по обем били колкото 150 кокоши или 6 щраусови яйца. За съжаление Епиорнисът бил изтребен преди хората да осъзнаят колко рядка е тази птица. Но останали нейни яйца и кости, както можах лично да се убедя. Височината на птицата достигала до 2,8-3 м. По подобен начин на близкия остров Мавриций изчезнала птицата додо, която се срещала там до началото на XVIII в.

На път за столицата пренощувахме в град Анцирабе, разположен в подножието на огромни загаснали вулкани. Градът е известен с минералните си извори и красивите сувенири от разноцветни камъни. Особено красива е картата на Мадагаскар, изработена от пъстри камъчета, която не пропуснах да добавя към колекцията си от географски карти. Тук през широко отворен прозорец надникнах и в часа по география, в едно училище. Децата изучаваха природата на континента Южна Америка, където природните чудеса не са по-малко от тези в родният им Мадагаскар. Запознахме се и с няколко деца, които поискаха дребни български и руски монети за колекциите си.

След ден бяхме отново в Тана. На огромния пазар, наречен Зума като в калейдоскоп бяха събрани плодовете на мадагаскарската земя. Купих си последните красиви, ръчно изработени сувенири, грозд вкусно личи, пръчка ванилия, парфюм иланг-иланг… През нощта, докато летяхме над тъмния Мадагаскар, мислено се разделях с един далечен и уникален свят, с хората, растенията и животните, със изгревите и залезите на този чуден остров – къс от древната природа.

---

---

The author describes his professional impressions from a trip to the national parks and reserves of Madagascar. The itinerary form has been supplemented by a lot of information about the geography and history of the fourth be biggest island of this world (590 thousand square kilometers) and the island Malgash republics. Typical bio-geographic features of the Perine, Issalo, Ranomafana parks have been pointed out, as well as those of the Kirindi reserve and the Boabab alley. The capital of Antananarivu’s landmarks has been described as well as those of the cities of Murundava, Tulear, Ambalavao. Special attention has been paid to meetings with local people.