Анализът на тенденциите за глобализация в областта на визуалните комуникации насочва към използване на единен визуален език, чрез който се осъществява бърза комуникация на хора от различни култури и националности.
Визуалната комуникация и средствата, чрез които се осъществява, са в основата на обучението по всички учебни предмети. Пример за това са Изобразително изкуство и География, където обучението в знаци и символи и процесите на кодиране, възприемане и декодиране на информация чрез знакови системи са в основата на изобразителната и географска грамотност и компетентност.

Целта на настоящото изследване е да се проучат възможностите за приложение на интегралния подход при използване на средствата за визуална комуникация в обучението по учебните предмети Изобразително изкуство и География. Основните задачи с оглед постигането на целта са:

• Да се изследва кои знакови системи представляват общ обект на обучението по Изобразително изкуство и География, да се разкрие тяхната същност, особеностите при създаването им и възможностите им за осъществяване на визуална комуникация.
• Да се анализира и оцени учебната документация по Изобразително изкуство и География относно възможностите за приложение на интегралния подход при усвояване на знания за средствата на визуалната комуникация и свързаните с тях умения.
• Осмисляне на възможностите на Изобразителното изкуство и Географията за прилагане на общи подходи в процеса на обучение при формиране на умения за възприемане и представяне на информация чрез средствата за визуална комуникация. По първата задача резултатите от изследването показват, че по двата учебни предмета се изучават т. нар. „неезикови“, изкуствени знаци, които не влизат в системата на известните естествени езици. Става въпрос за иконични знаци – рисувани образи, фотообрази, схематични рисувани изображения, в т.ч. пиктограми, стилизирани образи и др. и абстрактни знаци – геометрични форми, цветове и др.

Знакът е семиотичен термин, който се определя като „сетивно възприеман обект, който представя друг обект и носи информация за този обект“ (Добрев, Добрева, 1992, с.42). В определението за знак се включват три съществени признака: да означава, да замества нещо, и да бъде интерпретиран от някого. Организираното множество от знаци, които образуват цялостност, се приема за знакова система. Съществуват множество класификации на знаците, но най-често цитирани и прилагани от авторите са според критерия „начин на продуцирането им“ (възникването им): естествени и изкуствени (конвенционални). Изкуствено продуцираните, които са предмет на това изследване, са знаци с комуникативно намерение. Те са създадени преднамерено с цел да бъдат разчетени в даден социум.

Изкуствените знаци са известни още като конвенционални, т.е. приети по споразумение. Това са всички знаци, които са продуцирани съзнателно и преднамерено с цел да бъдат разчетени в даден социум, т.е. с комуникативна цел (Киен,1999).
Друга също толкова известна класификация на знаците съобразно критерия „отношение между знака (репрезентамента) и обозначавания обект (денотат, референт)“ е въведена през първата половина на XX век от Чарз Пиърс. Тя включва : икона, индекс и символ.
За понятието икона често се използва синонимът „иконичен знак“. В най-широк смисъл „икона“ се приема като изображение, образ, лик, което представя своя обект по сходство. „Иконичният знак няма пряка връзка с референта си , но е в отношение на подобие с него... повече или по-малко копие на референта си“ (Киен,1999, с. 54). Той показва не най-съществената, а най-разпознаваемата характеристика на обекта. Понятието „икона“, „иконизиране“ произлиза от старогръцки, което означава образ. До края на XX в. комуникацията все повече се визуализира или по-точно се иконизира.

Кафтанджиев (1996) използва като синоними понятията „визуализация“ и „иконизация“. С навлизането на компютрите във всекидневната дейност на хората много от компютърните програми се създават, за да се интерпретира информацията образно, „иконично“. Създава се т.нар. изкуствена (виртуална) действителност, която е водеща във визуалната комуникация, тъй като създава ефективни и привлекателни образи. Авторът разглежда изображенията съобразно функциите които изпълняват – декоративна, представяща, организираща, интерпретираща, трансформираща.

Изображението има декоративна функция, когато е предназначено да засилва интереса към текста.
Представящата функция е осъществена, когато текстът се разбира с помоща на изображението. Организиращата функция се проявява, когато изображенията предават по-голяма нагледност на отличителните черти на обектите и тяхната взаимовръзка, например картите.
Интерпретиращата функция, осъществяваща се чрез схеми, диаграми, полигони, графи и др., се използва с оглед разбирането на труден текст.
Трансформиращата функция на изображенията е с преносно значение – визуални метафори и метоними.

Боумэн (1971) систематизира изображенията в четири типа:

• изображения, които изразяват начините на движенията и показват „как“;
• изображения, които изразяват външния вид, структурата и организацията на обекта и показват „какво“;
• изображения, които изразяват размери, количество, тенденции, деления и показват „колко“;
• изображения, които изразяват мястото, разположението и показват „къде“.

Към тях други автори прибавят изображения за време – „кога“ и за човешки характеристики – „кой“.
При друга аналогична класификация се употребяват термините : пиктограми, идеограми и условни знаци (символи).
Терминът пиктограма (от лат. „pictur“ - рисуван, а „gramma“ – буква) в пиктографското писмо означава рисунка, писмен белег, който съответства на дума. Пиктограмите са се появили още в праисторическо време по скални масиви, варовикови блокове, съдове от глина и др. Те документират създаването на човешката култура. Пиктограмите еволюират в азиатските езици от картинни знаци в азбучни (фонетични писмени) системи, тъй като последните са най-ефективни.


Днес пиктографските знаци се възприемат като изображение (свързани с образ) на непосредственото наблюдение, отразено върху някаква материя – дърво, камък, кожа, хартия и др. Пиктографията се възприема като картинопис и означава още картинен шрифт. Очевидно е, че пиктограмата достига до потребителя посредством рисуването. Тя съответства на реалните предмети от действителността (Божков, 1996).

Терминът идеограма произлиза от гръцките думи „idea“- представа, а „gramma“ - писане, писмен знак, който означава понятие, а не звук като буквите. Идеограмното писмо е това при което образите получават преносно значение за разлика от пиктографията, при която предметите се рисуват.


Идеографичният вид семантична информация има по-големи възможности от пиктограмата – да предава скрита за непосредственото възприятие свойства и особености на изучавания обект. Гносеологическото им значение се състои във възможността да задълбочават представите за обектите „да се премине от явлението към същността“ (Антонов, 1988, с. 149), към връзките и отношенията, които най-често са скрити за непосредственото наблюдение, възприятие.

Образите от идеограмите имат друга психологическа природа, те са по-близо до понятията, отколкото до представите. Освен това те не са спомагателни средства за усвояване на словесни знания, а самостоятелен източник за получаване на нови знания за обекта, което позволява по-точно и икономично да се опишат явленията и да се осигури тяхното разбиране.

В идеограмата има предварителна уговорка, която трябва да бъде известна и на зрителя. Според тази уговорка идеограмата може да има прилика с въображаемата фигура, която наподобява.
Техническите идеограми са претърпели значително развитие. От знаци, чрез които неграмотни занаятчии са представяли свои мисли до днешните чертежи, схеми и разработването на проекти. Днес при проектирането се налага да се разширява системата на условните знаци, нараства тенденцията за систематизиране на техническата мисъл, което налага владеене на професионалния език на знаците.

Към идеограмите могат да се отнесат и т. нар. тематични кодове. Те присъстват в илюстрованите списания, където отразяват съдържанието на статията. Без да са информативни, те са много изразителни и представляват своеобразна метафора на текста. Предназначението им е бързо да насочват потребителя към интересуващата го информация. Имат приложение и в телевизията, където информацията достига по-бързо до зрителя чрез синтезиран тематичен образ, който дублира словото на говорителя. Например въртящото се кълбо – глобус, дълго време беше визуален код за предаването „По света и у нас“ на БНТ.

Символ произлиза от гръцката дума „symbol“, която означава условен писмен знак. Това е абстрактен знак, който служи като основен признак, белег на понятие, идея, чувство, поведение, комуникация, природни дадености.

Символите се създават, развиват се и отмират. Те са създадени от човека като елемент на познание и са свързани с потребността за съхраняване и предаване на информация. Най-характерни са за епохата, когато господства вярата. Например кръстът е символ на християнството, полумесецът е символ на исляма и т.н.


Божков (1996) определя символа като „концентрирана условна абстрактна форма на отражение и фиксиране на знанията на човека с помощта на стилизиран знак“ (с. 22).
Той е свързан със своя обект само с предварителна уговорка, т.е. има конвенционален характер, без който се приема за безмислица.

При изобразяване на символа може да присъстват някои белези на отразявания обект, т.е. в някои случаи те не са напълно условни знаци. Например глобусът илюстрира планетата Земя. Следователно съдържанието на символа може да се приеме в двупластов план. Единият съдържателен пласт съотнася символа с моделирания обект, както в случая с волана, а другият го съотнася опосредствено, метафорично или алегорично с обекта. Например везната като символ на справедливост (Добрев, Добрева, 1992).

В процеса на усъвършенстване на комуникацията се използва знаковата система – символ, знак, сигнал, която отразява разпространението на един или друг знак във времето. Така например в епохата, когато са господствали религиите преобладават символите, в епохата, когато тържествува разумът – знаците, а в нашия век на глобална комуникация господстват сигналите (Божков, 1996). Те са указателни, предписващи, предупреждаващи, уведомяващи, забраняващи и пр.

Според У. Еко сигналът (от лат. „signum“ – условен знак за предаване на някакво сведение) може да бъде стимул, който предизвиква нещо, или се разпознава като явление, което предизвиква някакво следствие. Например светване на червена лампа върху таблото на автомобил означава, че горивото е на привършване. У. Еко препоръчва терминът „сигнал“ да се диференцира от „знак“ и да се запази само по отношение на техническите системи.

Познавателна роля имат формата и цветът с които се предават различни сигнали. Извес тно е например, че информацията, която носят кръглите пътни знаци, се различава от тази на триъгълните, правоъгълните и ромбовидните. При цветовете е известно, че червеният цвят е преди всичко свързан със забраните, за разлика от зеления, който предписва. Създаването на графични знаци е неразривно свързано с доброто познаване на изграждащите ги елементи. Това са преди всичко точка, линия, двуизмерни форми – триъгълник, квадрат, правоъгълник, кръг и др., цвят и фактура. Всички те са натоварени с различна символика и представи у хората и изграждат азбуката на графичния език.


Главна, организираща роля при създаване на знаците или графичния им дизайн има комуникативната цел. Тя се постига чрез решаване на комуникативни задачи, които са насочени към показване на външен вид, структура, организация, движение, системи, процес, размери, количество, тенденции, деление, място, разположение и пр. Общуването, при което основна роля се пада на различните видове изображения, в т.ч. и горепосочените, е известно като „визуална комуникация“.

Кафтанджиев (1996) разработва модел за визуална комуникация, функциониращ в условията на система, където си взаимодействат адресант и адресат посредством знаци, рисунки, фотографии, карти, схеми, всякакъв вид електронни видеосредства и др. Адрасантът е създателят на изображението, а адресатът е този, който го възприема и интерпретира. Каналите за визуална комуникация, чрез които изображенията се пренасят от адресанта към адресата, могат да бъдат слухови, зрителни, тактилни.

Приемаме като основна следната постановка: по-голяма ефективност на визуална комуникация може да се постигне, ако съобщението, изразено чрез знакови системи, е съобразено с характеристиките на адресата (в случая ученици и студенти), ако е налице общност в знанията и комуникативните умения на участниците в системата на обмен на информация.


По втората задача резултатите от изследването показват, че процесите на глобализация във визуалната комуникация неминуемо се отразяват върху изискванията към образованието и активизират процесите на интегриране между учебни предмети за използване на общи подходи. Те могат да намерят израз във взаимодействието :

• при формиране на общи понятия за знаците, графичните елементи и форми, които ги съставят, и знаковите системи;
• при формиране на общи умения за представяне (кодиране), възприемане и декодиране на информация от знаковите системи;
• при прилагане на общи подходи в познавателната дейност като например създаване на оптимална психологическа основа.

Анализът на учебната документация – държавните образователни изисквания (стандарти), учебните програми, и процеса на обучение по изследваните предмети показва следните възможности за реализиране на интегралния подход (виж табл.1):

1. Двата учебни предмета имат едни и същи обекти – природни, стопански, социални и др., изучаването на които е цел на обучението по география, а в обучението по изобразително изкуство те са обектите, които се кодират чрез графични и други средства на изобразителната дейност.
2. Графичните елементи и форми, които са цели на обучението по изобразително изкуство, като знания и средство за представяне на информация се прилагат и в обучението по география при представяне на информация за природните, стопанските и др. обекти и дейности, като се използват преди всичко като средство.
3. Знанията за видовете класификации на знаците са цел и средство в обучението по изобразително изкуство. Те се заимстват от обучението по география.
4. Познавателните дейности със знаците имат обща психологическа основа, която е приложима и при двата учебни предмета. За разлика от обучението по изобразително изкуство, където преобладава кодирането на информацията чрез знаци, в обучението по география преобладава процесът на декодирането на знаците, макар че това разграничаване не трябва да се абсолютизира.
5. И в двата учебни предмета могат да се използват едни и същи средства като канали за връзки – печатни, компютър, видео и др.

По третата задача – да се осмислят възможностите за общи подходи в познавателната дейност, авторът предлага:

• да се формират интегралните понятия „значение“ и „смисъл“ на знаците;
• да се усвои психологическата основа на познавателната дейност, като се приложи модел на дейността, който представлява алгоритъм на съставните действия със знаците.

Предметът на изучаване – знаците, в психологически аспект има два съществени признака – „значение“ и „смисъл“, които обучаващите се трябва да осмислят, преди да пристъпят към процесите на възприемане и разбиране.
„Смисълът“ и „значението“ на знака са елементи на психологическата структура на информацията. Знакът се явява не самия предмет, а неговият идеален образ, а значението е отношение на знака към обобщеното отражение на предмета. Значението се формира в хода на дейността на човека и взаимодействието му с другите обекти, когато у него възникват образи и се формират отношения. Тези психологически образувания, резултат от активното дейностно отношение и отраженията, съотнесени към един или друг предмет, представляват значението.

Докато външната страна на знака в нашия случай е графична, то значението е психическа реалност, която определя вътрешната му страна, формираща се в процеса на мисленето. Другата характеристика – смисъл на знака, има различни тълкувания. Например някои автори отъждествяват смисъла със значението. Представително може да се приеме определението за смисъла като максимално редуцирана схема, включваща значенията, връзките и отношенията между тях. Смисълът е продукт на процеса „разбиране“. Значението се явява елемент и структура на смисъла.

Дейността със знаково-информационните системи предполага следната последователност:

• кодиране – създаване на знака или представяне на информация чрез знаци. То зависи от характеристиката на обекта, който ще бъде представен и от целите, които си поставя създателят. Например, ако целта е да се откриват по-лесно знаците е по-добре да се приложи цветов код; за идентифициране са подходящи геометричните фигури; при изискване за точна количествена оценка и сравнение – цифри.
• възприемане на знакови системи. Тази дейност включва етапите :
• откриване – стадий на зрителния процес, при който наблюдателят отделя знака от фона;
• различаване – наблюдателят отделя детайлите на знака и определя неговата форма;
• идентифициране на знака – предполага съотнасянето му с по-рано известните еталони.
• декодиране – съотнасяне на знака с обекта, доколкото знакът е код на даден обект и неговите характеристики.

В голяма степен ефективността от горепосочените действия зависи от размерите,формата на знаците, цветовете, които са използвани при създаването им, контраста между знак и фон. Този психологически подход е известен в специализираната литература при работа със средствата за представяне на информация (СПИ) върху машини и апарати.

Предстои да се вземе решение в кой от класовете на основната образователна степен е най-подходящо да се създаде ориентировъчната основа (последователност от действия) – кодиране, възприемане и декодиране на информация. Може би най-подходящ е V клас от прогимназиалния етап, където започва формирането на теоретичното, понятийно знание. Препоръчително е в учебните програми в гимназиалния етап на двете учебни дисциплини да се включи изучаването на класификацията на знаците, систематизирани в следните три групи:

• визуално-комуникативни знаци за фирмена идентификация ; търговски марки, знаци, лого, стил на фирмения шрифт, цвят;
• знаци за визуална комуникация на изделия от стопанската сфера;
• знаци, които допринасят за осъществаване на комуникация в социалната сфера – транспорт, здравеопазване, образование и др.

Изучаването на тези знаци сега може да стане на второ равнище, като самостоятелна работа, а в бъдеще да влезе и в задължителното равнище. Защото, независимо към каква сфера на професионална дейност ще се насочи всеки един от обучаваните, сигурно е, че ще бъде потребител на горепосочените знаци.
Те са в процес на унифициране в Международния стандарт за графични символи ISO и ще бъдат в най-близко време назаменимо средство за свободна комуникация в глобалния свят.

Литература

1. Антонов, А. Информация: восприятие и понимание. – Изд. „Наукова думка“, Киев, 1988.
2. Божков, Хр. Семиотиката през вековете. Символи и знакови системи. - Изд. „Булгарика“, С., 1996.
3. Боумэн, У. Графическое представление информации. Изд. Мир, М., 1971.
4. Дизайн знаковых систем (под ред. В. М. Гордона). - Изд. ВНИИТЭ, М., 1984.
5. Добрев, Д., Ел. Добрева. Справочник на семиотичните термини. - Изд. „Глаукс“, Шумен, 1992.
6. Кафтанджиев, Хр. Визуална комуникация. - Изд. „Отворено общество“, С., 1996.
7. Киен, Р. Увод в семиотиката. - Изд. „Санра“, С., 1999.
8. Шрам, У. Комуникацията. - ФЖМК, С., 1992.

---

Visual communication and its means of realization underlie all school subjects. This paper describes the possibilities to apply an integral approach to using these means in teaching Art and Geography. Symbol systems common for these subjects have been investigated; the respective school documents have been analyzed to find out the possibilities of applying common and relevant educational approaches in developing skills to percept and represent information through the means of visual communication. The paper concludes with a recommendation that school curricula of both disciplines should include teaching symbols classification, unified in accordance with the International standard for graphic symbols (ISO).