Верига от възвишения свързва източните окрайнини на Средна гора със северните ридове на Странджа и отделя Горнотракийската (Ямболско-Елховското поле) от Бургаската низина. Наричат се Бакаджици и се простират на югоизток от гр. Ямбол като 18-километрова дъга покрай долината на р. Тунджа. Името им се свързва с турския глагол „бакмак“, който означава „гледам, виждам“. И наистина, от билото им се разкрива прекрасна панорама във всички посоки, та чак до Черно море. Това е накарало Георги С. Раковски да ги определи като „зренище“. За кратко време (1942-45 г.) те носят официално името Гледките.

В миналото Бакаджиците са привлекли вниманието на редица учени. Още през 1840 г. интерес към геологията на района проявява Ами Буе, а по-късно Омер дьо Ел, Фердинанд фон Хохщетер, Х. Шкорпил, Йован Жуйович и др. Константин Иречек ги описва като „живописни силуети на вулкански планини, изскочили като уединени острови сред околната пустота“. Други автори ги сравняват със „седем бивола, лежащи един зад друг“, „висок баир с кичести дъбрави“, „синя гърбица, в която се тулят легенди за вехти войводи и байрактари“.

За мнозина от читателите Бакаджиците са слабо познато географско понятие, но за населението от околните селища те са важен природен обект. По тяхното било минава главният вододел на България и Балканския полуостров, разделящ водосборните басейни на Черно и Бяло (Егейско) море. Бакаджиците се издигат с около с 250 - 300 м над околните низини и имат обща площ 46 км2. Състоят се от три дяла: западен - Търнавски Бакаджик, който е най-висок (515 м при вр. Асан баир), централен – Тамарински Бакаджик (400 м) и източен - Войнишки Бакаджик (488 м).


Зараждането на Бакаджиците е свързано с развилия се преди около 80-85 милиона години подводен вулканизъм в горнокредното море и е синхронно с оформянето на Средна гора. В продължение на десетки милиони години районът е бил подложен на активното действие на вътрешните земни сили, оформящи отделните му структури. Най-рано, по време на първата фаза на андезито-базалтов вулканизъм, се изгражда фундаментът на източните части – Войнишкият Бакаджик, централен тип палеовулкан. През втората фаза, известна като алкална оливин-базалтова формация, на два етапа се образуват другите два дяла. През първия, характерен с трахибазалтова субформация се формира структурата на Тамаринския Бакаджик, а през втория на трахиандезитова субформация – структурата на Търнавския Бакаджик. И тези две тектонски структури представляват централен тип палеовулкани, но полигенни. Вулканските гърла на Войнишкия и Търнавския Бакаджик са от линеен тип, а гърлото на Тамаринския е било кръгло и широко – калдера. Около него са възникнали рудоносни разломи (желязо, олово, мед, цинк, злато).

През по-късните етапи от геоложката история на региона се натрупват дебели морски утайки от наноси, претърпели нагъвания. Издигането на земната кора освободило Бакаджиците от морските води и ги превърнало в суша, която в продължение на милиони години е подложена на въздействието както на вътрешните, така и на външните земни. През неогена пониженията в района на Бакаджиците са залети от водите на Маришкия басейн (т. нар. „Езерна фаза“). В съвременната епоха районът на Бакаджиците е подложен на бавно потъване (средно с 1- 1,5 мм/год.), което се изразява във видимото през последните 50-60 години изплитняване и заравняване на речните долини.

В климатично отношение Бакаджиците са под комбинираното влияние на преходноконтиненталния и континентално-средиземноморскя климат. Годишните сезони са със смекчени екстремални стойности, като през зимата снежната покривка е краткотрайна. Въздухът в района е здравословен, сравняван с този на Сандански, поради което в близкото минало в западните части бе изграден профилакториум за работниците от завода за полиестерни влакна в Ямбол.

Природата е дарила Бакаджиците с богата растителност: дървесна, храстова и тревиста. Естествените гори, представени главно от дъб, ясен, липа, клен и др. заемат най-вече северните склонове. През 1965-1970 г. в различните части на Бакаджиците са засадени значителни площи с черен бор, акация, гледичия, орех, ясен и др. Бакаджиците са богати на дивеч: зайци, лисици, чакали, вълци, диви котки, яребици, гълъби и др., а в по-ново време – диви свине и изкуствено развъдени сърни и фазани.

Поради характера на релефа и относително голямата си височина и размери, Бакаджиците още от древността са важен стратегически обект. Те са били обитавани от тракийските племена одриси и беси. От това време са запазените надгробни могили в западните части на Търнавския Бакаджик при селата Чарган, Козарево и Калчево, както и части от могили по върховете Дедеица и Кьой тепе. Множество могили са открити и в североизточните части на Тамаринския Бакаджик - в местн. Кавак дере, Титюва трънка и чешмата Кокарджа. Близкият хълм Мал тепе (Имотен връх) вероятно е бил място, където траките са добивали злато по открит способ.

През ІІ в. пр. Хр. за известно време територията на Бакаджиците попада под владението на македонския цар Филип V. По-късно, през 72 год. пр. Хр., римляните включват района в областта Астика, числяща се към римската провинция Хемимонтус. Те изграждат множество крепости, като използват и част от съществуващите тракийски. Останки от римски крепости са открити на върховете Св. Спас и Калето в Търнавския Бакаджик, Калето във Войнишкия Бакаджик и др.

От римско време е и известният „Кълдъръмен друм“ в северното подножие на Търнавския Бакаджик, за който Константин Иречек пише: „... а по северните им поли, при с. Терново, части от стар калдъръмен друм, без съмнение остатъци от римски път, от Пловдив през Кабиле за Анхиало, отбелязан в Поутингеровите плочи.“ Следи от рударство от римския период има в местн. Трапищата, близо до хълма Мал тепе в Тамаринския Бакаджик. Навярно са били използвани старите тракийски рудници. Откритите части от глинени тръби край чешмата Кокарджа, също в Тамаринския Бакаджик, най-вероятно също са от римско време.

Бакаджиците са играли стратегическа роля и в границите на Византия и България. Един от най-известните исторически обекти от времето на Първата българска държава е граничният окоп Еркесията, който пресича Бакаджиците в местн. Дюзлюка между Търнавски и Тамарински Бакаджик. За времето си Еркесията е бил сериозна преграда с дължина 130 км, дълбочина 6 м и ширина от 5 м (на дъното) до 15,5 м (горе). Насипът и бил откъм северната страна на рова и е имал ширина в основата 16 м и височина 6 м. По-късно е бил засаден с бодливи храсти. Еркесията е бил построен с труда на 15 000 души, които по съвременни изчисления са изкопали 7-8 милиона м3 землена маса. Някои от изследователите считат, че този пограничен окоп е построен през VІІІ в. за защита на дадената от император Юстиниан ІІ през 705 г. област Загоре на хан Тервел.

В района на Бакаджиците следи от Еркесията се забелязват край шосето Калчево-Саранско, близо до разклона за с. Симеоново. През 1962 г. Еркесията е обявен за историческо място. Османските турци се появяват на територията на Бакаджиците през 1361-1362 г., когато провеждат ловджийски поход. Окончателното включване на района в Османската империя става през 1374 г. след падането на градовете Карнобат и Айтос. По време на робството гъстите гори и труднодостъпните долове на Бакаджиците са служили за убежище на прочути български хайдути като Индже войвода, Кара Кольо, Моню войвода, Вълчан войвода и много други. През май 1854 г. през Войнишкия Бакаджик с малка чета преминава Георги С. Раковски.

Има предание, че на връх Св. Спас, разположен в най-западната част от Търнавския Бакаджик, близо до извора „Аязмо“- старо светилище, през 1864 г. е бил построен замъкоподобен манастир. Монасите са били верни ятаци на хайдутите, поради което около 1876 г. турците разрушават манастира. Три години по-късно, през 1879 г. е замислено в северните склонове на върха да бъде построен нов манастир в памет на загиналите в Руско-Турската освободителна война руски войници и български опълченци. Организацията е възложена на командира на 30-та пехотна руска дивизия ген. Михаил Дмитриевич Скобелев. От походния си параклис ген. Скобелев подарява на бъдещия храм Четвероевангелие от 1751 г., кръст и списък на загиналите руси и българи - общо 911 души.

Средствата за построяването на новия манастир - храм-паметник, наречен „Св. Александър Невски“ са били събрани чрез дарения в Русия и България. В строежа се включва местното население и храмът е завършен през 1884 г. За първи игумен е назначен отец Партений (Батушката), син на Павел Гетман - руски благородник от велик княжески род. По-късно, на самия връх, където е бил разрушения от турците манастир, е построен параклисът „Св. Спас“.

Във Войнишкия Бакаджик са разкрити останки от няколко „свети места“, сред които е манастирът „Успение Богородично“, разположен южно от вр. Калето. В северните склонове на този връх е аязмото „Св. Неделя“. Интересни исторически обекти са и местностите „Хайдушките къщи“ и „Инджевите извори“ във Войнишкия Бакаджик, обявени съответно през 1970 и 1972 г. за „исторически места“. Бурното минало е родило вълнуващи легенди и предания за Бакаджиците, които още са съхранени в местния фолклор.

През последните няколко десетилетия в района на Бакаджиците са изградени най-различни стопански обекти. Върху най-високата точка на Бакаджиците – вр. Асан баир, е построена радиорелейна станция. В Тамаринския Бакаджик е изградена мина „Бакаджик“ за добив на желязна руда, мед, олово, цинк, злато (мината е закрита и разрушена, като от нея са останали отделни части от съоръжения).

В по-ново време върху билото и южния склон на Търнавския Бакаджик, между върховете Св. Спас и Дедеица, бяха построени множество сгради: туристически хижи, почивни домове, вили, правителствена резиденция и др.

В западните части на Търнавския Бакаджик върху площ от 598,5 ха е разположен лесопарк „Бакаджик“ със засадена изкуствена растителност и прокарани асфалтирани алеи. Той има капацитет 1000 души дневно. На вр. Св. Спас, на мястото на едноименния параклис „Св. Спас“, е изграден Паметник на българо-руско-съветската дружба, чийто внушителен железобетонен блок, висок 34,5 м, се вижда от голямо разстояние (фиг. 2).


Изградените туристически обекти и транспортна инфраструктура в Бакаджиците създадоха добра рекреационна база за целия регион, но същевременно и нарушиха природата на „Ямболските планини“. Военните полигони в южното и западното подножие на вр. Св. Спас, които до скоро функционираха, доведоха до обезлесяване на големи площи, нарушаване на почвената покривка и съсипване на интересни скални обекти. Въпреки това красотата и огледността на Бакаджиците и близостта им до областния център - град Ямбол, продължава да ги прави притегателен обект и оживено място за активен отдих и туризъм.

Литература

1. Георгиев, Н. Съвременни движения на земната кора. – Сп. „География“ , кн. 9, год. ХХІІ, С., 1972.
2. Домусчиев, Н. Паметник на руско-българската дружба. – В. „Народен другар“, бр. 27, Ямбол, 1968.
3. Емануилов, Хр., Г. Станишева. Доклад за резултатите от извършените геологопроучвателни работи на златно-полиметалното находище „Бакаджик“, участък „Трапищата“, Ямболско, към 01.07.1968 год., МХИ, София.
4. Енчев, Е. Т. Село Войника, Ямболско. Бележки от миналото. – Ямбол, 2002.
5. Пенев, Т. Ил., Село Люлин. – Изд. на НС на ОФ, С., 1968.
6. Попов, Ж. Големият пограничен окоп „Еркесия“. – В. „Народен другар“, бр. 87, Ямбол, 1959.

Георги Марков