ГEOграфия'21, брой 5, 2007 г.

Преди две години спрях за седмица в Асуан – Първия катаракт на Нил. И ето ме сега пак тук, започвайки ново пътуване - този път през Нубия. Тръгвам със стар немски кораб, прекръстен на „Сагалинам“, който се движи един път седмично по язовир Насър между „Високата стена – Асуан“ и Уади Халфа – гранично селце в Судан. Търговията по Нил (за разлика от реката) тече от Египет към Судан и корабът е претъпкан с хора и стока, така че единствено на палубата може да преживееш 2 последователни часа. Там, на завет разпъвам неопрена и спалния чувал, маркирайки парче отвоювана територия, а фактът, че няколко камиона с багаж остават за следващия кораб показва, че наистина няма повече място. Странично на кораба е вързана малка барка с 4 джипа, а пространството между тях е уплътнено с шарени торби и денкове - преобладаващите стоки са печки, хладилници, пластмасови столове и домати. След повече от 4 часа закъснение (т.е. съвсем по разписание) корабът потегля. На палубата разпъват огромна рогозка и мюсюлманите започват да се молят за успешно пристигане.

Снимката на „Сагалинам“ върху билета ми изглежда като от статия със заглавие „Трагедия с претоварен ферибот в Африка...“, но все пак друг превоз между Египет и Судан няма. Сухопътната граница е затворена, а няма и тълпи от чартърни туристи. Друга причина за липсата на туристи (5000 западняци годишно по данни на полицията в Уади Халфа) е липсата на инфраструктура. Трета причина са тлеещите конфликти в южните и западните провинции и честите инциденти по границите с Етиопия и Еритреа. Четвърта причина е параноята в западната преса. И като резултат от всичко това представите на 99 % от европейците за Судан са: тероризъм, война, глад, робство и трупове, а представите на същите тези 99% за (примерно) Тибет са: будизъм, свобода и интелектуална възвишеност. Личните ми впечатления са точно обратни и свързват съвременните кореняци в Тибет с мързел, хазарт и бандитски истории, а суданците – с гордост, добронамереност и безкрайна гостоприемност. Иди разбери кое е пропаганда, и кое не – защото единственият начин е наистина да отидеш, да видиш и да разбереш за себе си.

След 20 часа, иншаала, корабът пристигна в Уади Халфа на Втория катаракт на Нил. На пристанището се виждат хамали и полицаи. Хамалите са тези, които лежат, седят, безделничат, и може би от скука, като мравки се борят по най-сложен начин с багажа. А полицаите изпълняват учудващо стриктно абсолютно безполезните и безсмислени ритуали на суданската бюрокрация.

Нубийски мъже са насядали из селото, облечени в дълги бели галабии, а главите им са увити в бели тюрбани. Галабиите са дълги, може би защото мъжете са необичайно високи, а тюрбаните топлят през зимата, пазят от слънце през лятото и спират целогодишно вятъра, пясъка и прахта на пустинята. През декември в Уади Халфа е студено (около 200С) и предпазвайки се от пневмония и бронхити, нубийците са сложили якета върху робите, а военните носят униформени шапки върху тюрбаните, но всеки е без чорапи, а босите крака най-често са в джапанки или сандали. Стъпалата им са по-релефни от обикновените автомобилни гуми и старата бабина истина „да стоплиш добре краката, за да се стопли и тялото,“ тук се отнася за главата и раменете.

Жените, както навсякъде, не се обличат в стандартни цветове и всяка женска дреха, забрадка или парцал е шарен уникат. Главата на нубийката е забрадена, но дори и по селата се срещат сами жени и всяка от тях отвръща на поздрав или дори спира на приказка. Често ръцете на жените са къносани, а понякога върховете на пръстите им са оцветени в черно за контраст на светлия нескопосан маникюр. Срещат се и мъже, и жени с широки, отдавна зараснали резки по бузите – три хоризонтално, диагонално или вертикално, две на кръст или като буквата „Т“ – все знаци, характерни за различните племена в района.

Намирам автобус за село Абри на 180 км на юг по Нил. Първите две седалки са запазени за ханъмите, а тъй като точно пред тях мястото за крака е най-широко, там се оказва и половината от багажа на мъжете, върху който се настаняват три мумифицирани бабички. Другата половина от багажа е разхвърляна по пътеката между седалките и всички минават през него или го прескачат.

Автобусите най-често са стари индийски камиони, марка „Бедфорд“ или „Уд“, върху които от винкели и тръби са измайсторени корпус и седалки. По стените, за уют на пътниците, са нарисувани дини, смокини, праскови и екзотични плодове като ябълките. Повечето от автобусите носят със себе си достатъчно резервни части, бидони с нафта и туби с масло. Надупчени дълги ламарини се подпъхват като стабилни опори под гумите, ако автобусът пропадне в мек пясък, а в случай на авария е желателно да има поне вода, пренасяна в голям потен мех. Мехът обикновено е направен от цяло парче волска кожа и сами може да се досетите къде се намира чучурът.

Средната скорост е под 30 км/час, а и на всеки 1-2 часа спираме за почивка на пустинни станции, където се продава чай и националното ястие – фул (боб с олио и понякога сирене) и хляб. Пред къщите по села и в пустинните станции, обикновено под навеси, са наредени така типичните за Судан глинени делви, пълни с вода за пиене, от реката-майка Нил.

Северен Судан, както и Египет, е заселен предимно по зеления пояс от двете страни на Нил, който е широк между няколко десетки метра и няколко километра. Останалото е пустиня, но земеделието и зеленината не идват даром, а вследствие на сложна система от канали и диги, маркучи и много помпи. Типична гледка са и водонапорните кули, боядисани шахматно, които са идеални ориентири по села и градове. Интересно е да се наблюдава реката-бог на живота, която обаче често се превръща и в бог на смъртта. Последното голямо наводнение през 1999 г. остави бездомни около 50 хиляди души в град Донгола, но в крайна сметка след бедствието глината отново е предостатъчна, за да се вдигнат по хилядолетна традиция пак толкова кирпичени съборетини.

Земята в близост до река или канал е прекалено ценна и се използва предимно за нивите, а жилищната площ, т.е. селата, са на границата между зелената зона и пустинята. Прозорците и вратите на къщите са ламаринени и направени при най-близкия тенекеджия. Леглата, столовете и масите се правят от тръби и се оплитат на място, а цветът на къщите (ако са боядисани) показва какви минерали най-честно се срещат наоколо – преобладават селата в сиво, синьо или жълто. Най-характерни растения са бобът, картофите, царевицата, патладжаните и лукът, а най-характерни дървета са палмите и акациите. Бялата акация в Судан е източник на 90 % от световните ресурси на гума арабикум – срещаща се във всяка дъвка, кока-кола, като разтворител в козметиката и фармацевтиката, за който все още няма синтетичен заместител. Отдалеч короните на акациите в пустинята наподобяват на огромни разтворени сиво-зелени чадъри, предпазващи от слънце и изпарения клоните и бодлите под тях. Нубийски кози (има такава порода) пасат на сянка под акациите, а ушите им са толкова дълги, че се влачат по земята, когато носовете им я допират.

Пристигам в Абри към 11 часа вечерта. Ток в селото няма, но автобусът ме оставя пред единствения фундук – нещо като хан или странноприемница. На другия ден тръгвам в произволна посока през Абри. За пръв път усещам студ поради силния вятър, а след няколко часа видимостта намалява до стотина метра. Започва пясъчна буря, която не спира близо 3 дни. Наличието на пясък и прах в пустинята е толкова опасно, колкото и липсата на вода. При силен вятър прахта прониква навсякъде – под дрехи, в уши, дробове и синуси, в носа, очите и гърлото, а кожата, несвикнала на такива условия, се наранява фино и всички опити да я почистиш завършват с неуспех. Вследствие на прахта се появява настинка, гърлото пресъхва, носът протича и ако не предприемеш мерки се стига до кашлица и температура. И само добре увитият тюрбан профилактично може да предотврати лечението с антибиотик.

„Фаддал“ е думата, с която започвам да свиквам, а тя значи „заповядайте“ и се отправя по традиция към пътника. Явно тези хора, закотвени от векове в пустинята и научени да живеят с толкова малко, са заставени да делят помежду си. Ако почнат да се бият за кокала, те просто няма да имат достатъчно сили и ресурси. И това е една от причините нубийците да приемат като задължение да разделят и оскъдицата с пътника. Друга причина е липсата на конвейр за туристи както е в Египет. Дори и леко наивни, нубийците знаят прекалено добре колко богат е белият човек, но гордостта им, респектът и все още личностното, а не паричното отношение към непознатия засега са запазили тези хубави древни традиции. Знам, че със сигурност тези обикновени хора имат нужда от пари, но също знам, че няма да ги приемат за поделената с теб храна и даже ще се разсърдят, доколкото им позволява гостоприемството. Но също така знам, че никой, който чете тези редове, няма да подслони и почерпи негър само защото го е срещнал по пътя.

След като отмина пустинната буря, намерих пикап (боксито) от Абри за Донгола – на още 250 км на юг по реката. В боксито бяхме 13 човека с шофьора, а още двама се возеха на покрива. Дълго време не срещахме изобщо кола през пустинята и едва след часове задминахме първия автобус. Предимствата на всеки голям град са наличието на ток и вода – достатъчни, за да се почуствам щастлив. В Донгола за пръв път се срещам с християнин – 60-годишен преселник от южните територии, заселил се по тези краища преди 35 години. Името му е Аугустин, професията-аптекар, а думите му за родината бяха „Прибирам се веднага, щом свърши войната.“ Голяма част от населението в Судан е християнско, но не чак толкова, колкото е според различните мисионерски организации. След мюсюлманите в Судан преобладават езичниците (южняци, вярващи в природните си религии) и чак тогава идват по брой християните. Така че гражданската война определено не е война между исляма и християнството.

Следващият град по пътя ми е Карима, намиращ се почти на Четвъртия катаракт. Градът е малък и еднообразен, но в близост е Джебел Баркал – античен храм на Амун и комплекс от няколко пирамиди. Продължих към Хартум. За пръв път от дълго време насам се возя в истински автобус с плътно затворени стъкла. Пътят е асфалтиран в първите 10 км, после се движим пак по пясък, по камък, и отново по асфалт, но шофьорът не обръща внимание на такива дреболии и държи постоянна скорост 80 км/час.

Столицата на Судан се намира на 50 км над Шести катаракт на Нил, там където след хиляди километри път от юг (от езерото Виктория) и от югоизток (от Етиопското плато) се срещат водите на Бели и Сини Нил. Няколко моста съединяват централен Хартум с Умдурман и Бахри (северен Хартум) и резултатът е няколкомилионен африкански конгломерат, отстъпващ по големина само на Кайро, Лагос и може би Казабланка. Покрай Сини Нил са изградени десетки министерства, съдилища и голям университет, а останалата част на града се състои предимно от едноетажни кирпичени къщи. Столицата прилича на огромно село, сякаш разтеглено на стотици квадратни километри, и като доказателство гарата в Бахри, въпреки огромната си чакалня, разполага само с един коловоз, по който минават десетина влака седмично.

В централен Хартум, зад президентския дворец, при стара английска черква, е поместен може би единственият музей, който не е постоянно в ремонт и е отворен за посетители. В двора са паркирани луксозни лимузини, возили Тито, Брежнев, Насър и както сочи надписът – „Император Президент Чаушеску“. Центърът на Хартум – „Араби“, е огромен площад с безброй микробуси и величествена стара джамия, модерни хотели и малки златарски или текстилни дюкянчета, между които като в мравуняк се блъскат търговци, таксиметрови шофьори и чейнчаджии. Впечатление правят и многото модерни джамии с изящни сребърни куполи и футуристичен дизайн, но повечето от хората се молят най-вече на открито – на улицата, когато настане време за молитва и се разпее мюезинът.

Идва 31 декември и решавам да прекарам празника някъде в пустинята. На около 200 км североизточно от Хартум се намира Мероуе – древен град, прескочил апогея си малко преди новата ера, от който днес са останали само развалини и пирамиди (1, 2). През Мероуе минава вторият асфалтов път в северен Судан, който вместо „Път № 2“ си има истинско име - „Магистрала Осама“. От пътя пирамидите се виждат ясно в далечината и след бърз пазарлък с пазача се разбираме да опъна спалния си чувал за няколко дни между гробниците на фараоните. По някое време пристигнаха трима млади американци, преподаващи английски на негърчетата от Хартум. Заедно посрещаме Новата година с фурми и сладък чай в пустинята, а на сутринта те си заминават. Оставам сам сред дюните. Тишината е неестествена, чувам единствено вятъра, собственото си дишане и жуженето на мухите, което затихва привечер.

Днешното име „Судан“ на арабски означава „страна на черните“ – древните гърци са наричали всички територии южно от Египет с думата „Етиопия“, която значи „изгоряло лице“, а египтяните са наричали Нубия с думата „Куш“, станала в езика им като нарицателно за „лош“ или „зъл“. Три са древните култури на територията на Нубия: Керма (чиито развалини са на 50 км северно от Донгола), Напата (намираща се до Карима) и Мероуе. Почти от 5000 години, а и до днес границите им със земите на египетските фараони са били определяни от владетеля на деня. Някога Египет е строил укрепления на Пети катаракт на Нил, а понякога нубийците са стигали почти до днешен Кайро. В Луксор може да се видят рисунки на черни египетски фараони, които естествено са нубийци, а много по-късно, към 3 в. пр. Хр., успоредно с Птоломеите започва и възходът на мероитската култура. Интересно е, че пирамидите в Судан вероятно са повече от пирамидите в Египет, но са много по-малки и по-стръмни, сякаш строени от деца. Само в Мероуе по дюните са разхвърляни около 30 пирамиди, което не може да се види никъде в Египет. Писмото на мероитите също е подобно на йероглифното, а и архитектурата на градовете и храмовете е сходна.

Атбара е разположн над Пети катаракт на Нил. Този скучен арабски промишлен град е най-големият железопътен възел на Судан, известен също с огромния циментов завод до моста на нилския приток Атбара. Продължих с камион до Уади Халфа, където си купих билет за ферибота и се регистрирах в местната полиция. Пристанището е на няколко километра от селото, чиято единствена атракция е китайски завод за консерви. Фериботът чакаше някаква група, така че учтиво ни казаха: „Вижте – времето днес е лошо, духа силен вятър и отпътуването се отлага с 24 часа.“ След близо месец в Судан не обръщам внимание на дреболии и закъснения, защото, както казва арабската поговорка „Търпението е дърво с горчиви корени и сладки плодове.“

Мали (Декември, 2006 – Януари, 2007 г.)

Пристигнах в Мали на втория месец от западноафриканската си одисея. Харесах си пътя по река Сенегал, намерих автобус и се пренесох на 600 км от столицата. Единственият недостатък на африканските автобуси е, че никога не могат да се напълнят докрай и спират на всеки, махащ с ръка. Към 12 часа през нощта стигнахме до Каес– град на р. Сенегал, малко преди границата с едноименната държава. След още половин час бях в младежкия клуб до гарата и, въпреки че вече не съм младеж, ме подслониха в стая с матрак. Нямаше вода и тоалетна, което ме накара да си промърморя: „Както е тръгнало, от утре започвам да спя под мостовете.“

На другия ден се събудих от маршируващи деца. Леви-десни, леви-десни – командваше ги физкултурник по потник, а децата, облечени в кафяви панталони и сини ризи, удряха джапанки в прахта и деряха гърла. „Мон президент“ или „Делегасион министериел“. Тръгнах да търся друго място за спане, но всички хотели, странноприемници и бараки в града бяха пълни, а причината за това бе предстоящото посещение на държавния глава и свитата му. Върнах се в младежкия клуб, където танцовият самодеен състав на града подготвяше програма, подобаваща на такъв голям вожд – трима мъже се удряха с тояги и падаха като трупове на земята, а три булки с напористи стъпки се приближаваха към тях и ги оплакваха с погледи, забити в небето. Такъв явно е фолклорът в тази част на Мали. Всички танцьорки, без изключение, бяха по над 100 кг, но това изобщо не се отразяваше на подвижността им. След тях се появи и градската секция по джудо, която изтупа праха на дюшеците, нахвърляни на земята. Въобще цареше показен ентусиазъм и дисциплина, каквито не съм виждал от времето, когато пред Мавзолея в София се честваха победите на комунизма и събираха „доброволци“ да махат на делегациите.

Една съвсем близка атракция край Каес беше „Chutes de Felou“, а след Гвинея вече знаех, че става въпрос за водопади. Тръгнах натам пеш с надеждата да хвана стоп и само неколкостотин метра извън града ми спря цистерна. По пътя бяха разхвърляни купчини пясък. Тъкмо да попитам накъде са се запътили, единият от екипажа скочи на пътя, извади маркуч и започна да полива. Историята се изясни – за посещението на президента вече втори ден зариваха пътните дупки с пясък, цистерната сновеше между Каес и р. Сенегал и поливаше запълнените дупки, а после минаваше валяк и утъпкваше майсторията. Така на другия ден „Негово Демократично Височество“ г-н Туре можеше да мине оттук на „Мерцедес“ и да разгледа още едно село в милата си татковина.

Следващата спирка по пътя ми беше Бафулабе и най-сигурно можех да се придвижа дотам с влак. Отидох на гарата и видях разписанието – черна дъска, върху която бяха надраскани с тебешир цифрите 13:30. Питах шефа на гарата какво значи това и той обясни следното: имало един малийски влак, който се движел между Бамако и Каес на четно и нечетно число в зависимост от посоката, и един сенегалски влак, циркулиращ без разписание между Бамако и Дакар. Стана ясно, че малийският влак тръгва днес в 13:30. Купих билет и се върнах към един на гарата.

Стандартите ми за влак са доста занижени в сравнение с тези на БДЖ, но това, което пристигна, направо уби всичко детско в мен. Композицията едва-едва креташе, а от раздрънканите и ръждясали вагони хиляди очички гледаха иззад прозорците. По червения някога локомотив бяха прикрепени чували и денкове, а от парапетите странично на машиниста висяха кокошки, завързани с главата надолу. Вътре във влака едва ли имаше повече от 5 неизтърбушени седалки, а от другите се подаваха дунапрен, пружини, железа и отпадъци.

Настаних се в едно по-прилично купе, но изведнъж се появиха 8 човека с 10 чувала багаж и всичките с резервации. Тогава разбрах, че с билет като моя мога да пътувам само в коридора. Настаних се удобно, седнал върху раницата си. До мен имаше огромен хладилник, който почти изцяло задръстваше коридора и пречеше на движението, но това бе хладилникът на кондуктора и той продаваше от него разхладителни напитки. По някое време покрай нас мина дрезина за разтоварване на товарните вагони, а върху нея се возеха 10 човека и коза. Едва тогава ме осени просветлението за африканската икономика. Машинистът събираше пари от пътниците, за да качи върху локомотива чувалите и кокошките им. Шефът на гарата използваше товарната дрезина, за да събира селяните и козите от съседните села, а кондукторът бе задръстил коридора, за да продава кола и фанта. Частпром в действие. Това е то африканската икономика ... По-късно се разговорих с един африканец от Гвинея-Бисау и му разказах тези истории, а той каза „Това е нищо. При нас шефовете на ТЕЦ-овете продават горивото и често спира тока. А те са прикачени на няколко ТЕЦ-а и винаги имат електричество. Истината е, че ние, които нямаме ток, плащаме, за да може тези, които имат, да не плащат.“

Влакът потегли с 4 часа закъснение и след още 4 мина 100 км. Спряхме по тъмно в село Махина и поради липса на хотел останах да спя в стаята на сенегалския търговец на обувки Ибу. В Африка почти няма промишленост и като единствен шанс за препитание на средностатистическия африканец остават селското стопанство или търговията – тоест прекупвачеството. Ибу купуваше в Дакар китайски обувки за по 2$, плащаше им мито по 1$ и след това ги продаваш за 5-6$ по трасето на влаковата линия. Той се оплака, че напоследък конкуренцията била засилена, но в краен случай винаги можеше да се прехвърли на друг артикул. Така работят повечето от африканските търговци. По-възрастните и немощни сред тях имат сергия на улицата и действат пасивно, а по-младите и напористи тичат с табли върху главата си или сакове в ръце, за да предложат първи стоката. Единствено в развитите страни инициативата при покупката на нещо е в ръцете на купувача – в Африка продавачът натрапчиво самопредлага стоката си и ако търсиш каквото и да било, е достатъчно само да спреш на място – то със сигурност ще мине покрай теб в следващия половин час. Различните търговци издават различни звуци, за да ги разпознаеш отдалеч. Обущарите удрят с дърво по сандъците си, а педикюристите тракат с ножиците.

В Буркина Фасо продаваха и алкохол на улицата, а знакът им беше звън от чаша и бутилка. В допълнение през 5 минути те заговарят продавачите на сувенири, саби и ножове (ти все пак си бял турист), а от другите сергии се разнася едно непрекъснато „пст-пст-пст“, което трябва да привлече вниманието ти заедно с поздравите на френски - „сава“ или „бонжур“. Понякога и легнали хора се опитват да ти пробутат стоката си и всичко изглежда доста отблъскващо за човек, попаднал тук директно от Европа. Но разбереш ли веднъж, че тези хора само си вършат работата и по този начин преживяват, нещата стават малко по-търпими и човек свиква с подвикванията. Няма нужда да споменавам, че пазарлъкът е неделима част от търговията, но понякога не е приключил даже когато се разберете за цената. Така спазарих книга от 1000 на 100 франка, платих 250, но по липса на дребни ми върнаха само 100. Около 90 % от купувачите плащат с дребни монети, а 90 % от продавачите нямат ресто. Това също е част от борбата за хляб.

Стигнах до Бафулабе, което е малко село на р. Сенегал. На главния площад има кръгово движение със статуя на хипопотам (както и в Бамако), а тези животни са на почит в Мали - дума, която на езика бамбара също значи хипопотам. Според легендата хипопотамите някога излизали от реката и говорели мъдри неща на хората, а техните наследници днес се наричат малинки и са само част от многобройните етноси на страната.

Преди Бафулабе реките Бакой и Бафинг се сливат във величествения Сенегал, а аз потеглих с камион към Манантали – село на Бафинг. В селото учудващо имаше и ток и вода в изобилие, а загадката се разкри на следващия ден, когато стигнах до едноименния язовир. Огромната му стена спира водите от сто километра на юг, над селото има електроцентрала, а язовирът регулира нивото на реката и селското стопанство в Мали, Сенегал и Мавритания.

Винаги съм се чудел защо не се срещат араби, индийци или африканци с раници и как пътуват тези хора. Оказва се, че те никога няма да тръгнат със спестени пари, а ще изкарват прехраната си по пътя – с търговия, знахарство, шарлатанство или каквото друго измислят. „Защо търгуваш толкова далече от родината си?“ попитах по-късно старец от Нигер. „Защото като теб обичам да пътувам“ бе отговорът му. Най-големият пътешественик на света – арабинът Ибн Батута – трябва също да е бил добър търговец.

След още няколко дни стигнахме до Сегу. Това е столицата на отдавна несъществуващата империя Бамбара. Старият град е бил от другата, северозападната страна на р. Нигер, а Нигер е тази африканска река, за която споменава още „бащата на историята“ – Херодот. И 2000 години след смъртта му европейците не са знаели дали Нигер се влива в Атлантика, Нил или езерото Чад. Имало е предположение, че реката просто изчезва в пустинята, и едва през 19 в. шотландският изследовател Мунго Парк стига до Сегу и пуска кратунка във водите на Нигер, за да установи посоката на течението й. „На изток, на изток – тя тече на изток“ са първите възгласи на първия европеец, стигнал до нея. След още 5-6 години Мунго Парк намира смъртта си, плавайки на сал по долното течение на реката в днешна Нигерия.

На 1 януари (последния ден на Табаски) потеглихме с доста трудности към Догон. Хората все още почиваха и транспортът беше оскъден. Като по чудо стигнахме директно до село Джигибомбо, което е една от вратите към Догон, а тази красива местност е атракция № 1 на Мали. Местните не пишат поезия и не бива да се бъркат с вогоните. Селата им са разположени покрай скална стена, висока 200-300 м, която се проточва на десетки километри. Някои села са в подножието, други са на високата част на стената, а трети са построени или по-точно вклинени направо в скалните процепи.

В догонските легенди освен бог се подвизават майка-земя, няколко близнака и един чакал, които изпълват митологията с огромна доза секс, кръвосмешение и насилие. Изобщо религията на догоните сякаш е създадена от перото на опиянен писател-фантаст. Но след като си видял „Стената“, ти става ясно кой е източникът на вдъхновението. Религията е само един опит да се създават по-добри и красиви светове, а за да сториш това в страната на догоните, ти трябва доста необуздана фантазия...

Първият ни ден в Догон беше ужасен. В селата постоянно ни връхлитаха тълпи от малки просяци и нито един от местните жители не пожела да разменим даже две безплатни думи. Тук идват прекалено много туристи и тези от тях, които от чиста суета дават по долар-два на бедните африкански деца, просто не разбират огромната грешка, която правят. След третото село вече бяхме малко по-отдалечени и просяците намаляха, а ние се разквартирувахме в нещо като къмпинг.

На другия ден тръгнахме към селото, кацнало над нас в скален процеп. Старейшините на селата затова са старейшини, за да печелят от туристите, но ние си платихме таксата веднага, а след това подхвърлих, че ще се наложи да направим още по някоя снимка на залез. Те се съгласиха и това стана нашият картбланш за самотни разходки из местността. Най-интересна бе една кирпичена постройка, висока 1,20 м. По покрива й беше натрупана слама, а вътре имаше разхвърляни рогозки. Оказа се, че това е местното съдилище. Покривът бил умишлено толкова нисък – решенията вътре се вземали в легнало положение, защото било трудно точно в тази поза да те избие на агресия. А тези, които много скачат по време на дискусиите, може би забиват глави в тавана и се свестяват след завършването на заседанието.

Селата в скалните процепи са уникални. В тях има даже и водоеми, но явно времената са станали по-спокойни и хората вече са изоставили тези села и живеят в полето. На няколко места, където скалната стена не е отвесна, а по-полегата, личат пътечки със стъпала, изсечени в камъка. По тях можеш да се изкачиш до горна част на Стената. Не знам защо, но в тази висока част на Догон има по-малко туристи и тук населението като че ли е по-естествено и човечно. Както казваме в България: „Планината ражда хора, а равнината – тикви.“ Качвахме се и слизахме по няколко пътечки в Стената, а в някои от улеите и процепите забелязяхме цели ниви със зеле, ряпа, марули или лук.

Най-характерно дърво за Догон и Мали е баобабът с кора, плодове и форма, нетипични за никое друго дърво. Всеки баобаб е строго индивидуален. На някой от хилядите африкански езици баобаб значи „маймунски хляб“, но всъщност вкусът му напомня по-скоро на тебешир, върху който е изстискан лимон. Плодовете висят като играчки на елха и имат формата на гимнастически бухалки, покрити със ситно зелено кадифе. Хубаво е кадифето да се изстърже добре с камък или нож, защото в противен случай то фино наранява по-чувствителната кожа и може да й причини неприятни сърбежи. След това черупката лесно се чупи с камък, а отвътре се показват бели тебеширени парчета заедно с кафяви нишки и малки бобчета-семена. Само „тебеширът“ става за ядене. Кората на баобаба също намира широко приложение и след като се смъкне от дървото, се оставя да изсъхне. От нея се плетат кошове и здрави ремъци. Баобабът е идеалното дърво за сухите сахелски местности – расте предимно на ширина и може да поема и консервира огромни количества вода.

Преди да се върнем в Бамако, спряхме за няколко дни и в Джене. Забележителност тук е джамията, която дълги години се е славела като авторитетно ислямско средище, но аз останах по-впечатлен от пазара в понеделник, тъй като гледката на кирпичени джамии с колци бе започнала да омръзва. Пазарното време е време за срещи и бе много интересно да се наблюдават срещите на местните. При поздрав европейците обикновено се гледат в очите, но поздравът тук е един неколкоминутен ритуал, който и двамата се стремят да претупат по-бързо, зареяни в най-различни посоки. „Как е семейството?“, „Как са децата?“, „Как са родителите“ – така първият разпитва до десето коляно, а вторият отговаря примерно „Се, се, се...“, което значи „Добре, добре, добре...“. После двамата сменят ролите и повтарят абсолютно същия диалог.

Още от сутринта започнаха да пристигат каруците от съседните села. Жени разположиха стоката си - калебаси, сита, чували и кашони с риба, джапанки, обувки и текстил. След това се появиха обущари, продавачи на кремове, накити, сапун и сол. Аптекари подредиха сергиите с лекарства и сергиите с амулети, а после плъпнаха продавачите на чай, кафе и цигари. Отнякъде изникнаха дини, папаи и авокадо и между всичко това заситниха мъже и жени в разноцветни носии – фулани с островърхи шапки, туарези със забулени лица, хора с чували на главите, жени с легени и кофи. Деца шляпаха из прахта, бутаха колички, други продаваха гълъби.

Каруци с впрегнати по четири магарета се промъкваха между стадата от кози, над всичко това пърхаха кокошки .... Пристигнаха и търговците на велосипедни части, както и ковачите с духалата, а някъде след тях се появиха и кюмюрджиите. Сено за животните също не липсваше и новопристигналите само побиваха колчета, за да маркират земята си. Някои опънаха директно найлонови навеси над каруците, други слагаха чергила над покривите на колите си, а под тях веднага се нареждаха легени, кофи, лейки и друга ширпотреба. И сред всичко това пъплят тълпи от купувачи, продавачи, просяци, знахари, зяпачи, туристи-фотографи, туристи-художници или туристи с гидове – шарен свят. След 5-6 часа следобед вече всичко е свършило. Останали са само боклуците по земята и стоката на някой лош търговец, а дългата върволица от каруци, микробуси и мотори потегля във всички посоки – до следващия понеделник.

Юри Варошанов, 
пътешественик

* Снимките от Судан и Мали на трета корица са предоставени от автора на пътеписа.
Публикацията е направена по фрагменти от пътеписите на автора, поместени в личната му страница в Интернет. Юри Варошанов е млад човек с много интересна биография, който през последните години практикува необичайната професия пътешественик. Той ще бъде специален гост на сп. „География `21“ (бел. ред.).